Немили-недраги

Немили-недраги, скитници жални,

бавно вървящи, безпътни следи.

Трудно минават, вечно са жадни

за тихия пристан на летните дни.

Немили-недраги - скръбни сърца,

полека пристъпват върху крехка трева.

Малко поместват лист подир лист - 

къде е живота щастлив и лъчист?

Просяци жадни за малко любов

загубили майка и татко и зов.

Глухи минават насред огнен рев

глухи остават без свидния жест.

Тлееща мъка по отминали дни

гнездото си свива в чудни мечти.

За милост и радост - за братска любов

душата копнее и проси покров.

Загубена връзка, сами сред тълпи

минават кат сенки, не правят следи.

В очите на всеки те търсят това - 

липсващо, свидно на жална душа.

Немили-недраги, отхвърлени вред

грешници кални, те чакат свой ред.

Немили-недраги, надежда една - 

те Бога да видят копнеят сега!

София,

30.06.2012

Вълнение

Не се потиш от притеснение жестоко.

Не се засичаш в думите си, но ако

насочиш се към някои закачки,

изчезваш мигновено с бързи крачки.

Колко пъти тъй часовника отмерва

глухо глътките от тежка делва?

Стрелките все по-бавно се помръдват

и все по-тежко пророкуват!

Засяда всяка мисъл в гърлото горчиво,

студена пот на капчици се стича по страните,

очите трескаво прелистват дните

в търсене на нещичко правдиво,

което тъй желанието да оправдава,

че пред сърцето бързичко да отминава

всеки довод, всякоя стрелица

коя в желязна хватка стиска бедната душица.

Ушите писват, времето застива!

О, ти орис най-жестока,

къде си ме повлякла без посока

по тръните на таз неразорана нива?

Цяло тяло тръпне вкаменено,

ударите в гърлото се отразяват.

Ръцете нервничко потрепват.

За един миг всичко става черно!

Миг на ужас, на уплаха страховита,

на безпомощност, горчивина - пропита

във всяка нишка на сърце разбито

във всяко колебание прикрито.

Покачвва се вълната и прелива

помитайки жестоко всяка дига.

Трус, каяние, конвулсии и ето -

показва се зората над морето!

Идва утрото и бавно всичко

връща се към действието привично.

Отпуска се захват железен.

Отдих сладък - безболезнен.

Шум заглъхва, мисъл припва!

Нещо истинско сърце напипва - 

след стихията преломна и ужасна

новородена появява се...душата!

София,

30.06.2012

Сребърни миражи

Една сълза безпътна, скитаща се в мрака

тя бавничко прокарва своя път.

Една следа без умисъл и без посока,

остава чезнеща в снега.

Оттук е минал кой ли чудоват човечец?

Нашепват нямо стъпки без пъдар.

Оттук-оттам наднича любопитен месец

и той да види снежната снага.

Чутовно стъпват в сребърния блясък,

искрящо бели, босите нога.

Безспирно носят се - беззвучен крясък,

и пак се губят във нощта.

Един миг, сякаш вечност цяла.

Магия все едно в нощта.

Вятърът полъхва - нежност вяла,

и бавничко потегля към леса.

Отмества клони, палаво наднича.

Очите търсят белите нога.

Гръмовен ужас - тиха мъка гони:

следата свършва без сълза.

София,
29.06.2012