Сребърни миражи

Една сълза безпътна, скитаща се в мрака

тя бавничко прокарва своя път.

Една следа без умисъл и без посока,

остава чезнеща в снега.

Оттук е минал кой ли чудоват човечец?

Нашепват нямо стъпки без пъдар.

Оттук-оттам наднича любопитен месец

и той да види снежната снага.

Чутовно стъпват в сребърния блясък,

искрящо бели, босите нога.

Безспирно носят се - беззвучен крясък,

и пак се губят във нощта.

Един миг, сякаш вечност цяла.

Магия все едно в нощта.

Вятърът полъхва - нежност вяла,

и бавничко потегля към леса.

Отмества клони, палаво наднича.

Очите търсят белите нога.

Гръмовен ужас - тиха мъка гони:

следата свършва без сълза.

София,
29.06.2012